Parwana Fayyaz reads from New Poetries VIII (Парвана Фаяз стихотворението "Дурани" към „Нови поезии VIII")

Durrani

One red autumn evening, she came to our village.
‘She is a wolf,’ men said, grabbing their shotguns,
‘She is a fox,’ women said, rushing toward their chicken-huts.

Through the window, I could see
the centuries-old graveyard,
that night someone had left two candles lit.

‘The wolves have come to our village, we need to hurry,’
A hand pulled me away from the window.

Everyone sat together,
reciting Surahs from the Quran.
I sat next to my mother, in anticipation.

Mothers put their children to bed.
Men sat with shotguns resting on their arm.
I refused to sleep, watching from the window.

Then a song came from between
the watermelon grounds and the apricot trees,
I hurried back to the window.

There I saw a woman.
Her wrinkled Chador had fallen off her shoulders,
her face illuminated by the candle light.

She walked toward me, close enough so I could see
the motion of her feet beneath her dress.
She sang and laughed. Then she disappeared.

Years later, remembering that night, I asked my mother,
‘Who was this woman who sang me poetry’,
With cadences that captivated me.

She was Durani, my mother said.
A Pashtun woman, who dishonored her family.
by falling in love with a Hazara man from our village.

At night she found solace in our village, but only nights,
lit by candles left in the cemetery.
By her forbidden love.

Дурани

Една червена есенна вечер тя дойде в нашето село.
"Тя е вълк", казаха мъже и грабнаха пушките си.
"Тя е лисица", казаха жени и се втурнаха към пилешките си колиби.

През прозореца виждах
гробището от векове,
онази нощ някой беше оставил две запалени свещи.

„Вълците дойдоха в нашето село, трябва да побързаме“,
една ръка ме дръпна от прозореца.

Всички седяха заедно,
рецитирайки сури от Корана.
Седях до майка си, в очакване.

Майките слагат децата си в леглото.
Мъже седяха с пушки, подпряни на ръката им.
Отказах да спя, гледайки от прозореца.

Тогава между
дините на земя и кайсиевите дървета долетя песен,
забързах обратно към прозореца.

Там видях жена.
Набръчканият й Чадор беше паднал от раменете
й, лицето й бе озарено от светлината на свещта.

Тя тръгна към мен, достатъчно близо, за да мога да видя
движението на краката й под роклята й.
Тя пя и се засмя. Тогава тя изчезна.

Години по-късно, като си спомних тази нощ, попитах майка си:
„Коя беше тази жена, която ми пееше поезия“,
с каданси, които ме завладяха.

Тя беше Дурани, каза майка ми.
Пущунска жена, която обезчести семейството си.
като се влюби в мъжа Хазара от нашето село.

През нощта тя намери утеха в нашето село, но само нощите,
осветени от свещи, останали в гробището.
Чрез забранената й любов.

Превод: Никола Бенин

Link: https://carcanetblog.blogspot.com/2021/01/parwana-fayyaz-npviii-meet-contributor.html